Едно малко градче, изтипосано току в полите на Стара планина. С много легенди, вкопани в основата му. Необикновено име. Пирдоп. Трудна етимология. Някой и друг пирдопчанин или "ванкашен", както казват кореняците, е чувал за старото му име Протопопинци или за историята за едно тракийско селище, възникнало "под дъба" край реката. И затова коренът на името се търси в това словосъчетание. Но както с всичко, времето си играе и със словото.

Тук няма калдъръмени улички. Но все още се срещат едвам дишащите ветерани - едновремешните къщи, свидетели на велики и не толкова исторически и човешки събития. Да се каже, че е модернизиран град, не бихме били прави.

Друг дух битува в Пирдоп. За това говорят хилядите пожълтели страници и хилядите имена на непокорници и непримирими пирдопчани, търсещи простор на мисълта отвъд Стара планина и Средна гора. Княз Момчил Пирдопски, Даскал Тодор Пирдопски, Тодор Влайков, Веселин Андреев са само една малка част от тях. Два музея пазят родовата и национална памет. Етнографският, разположен в дарената от Лука х. Павлов къща и родният дом на първия в България почвовед Никола Пушкаров.

Отляво, по пътя към с.Антон, изключителна историческа реликва, все още живо свидетелство за духовност, примирено споделя съдбата на национално, забравено историческо и културно наследство. Еленската базилика. Всяка година в началото на август пирдопчани правят курбан близо до р. Еленска, която преди години на географската ни карта е била границата между Княжество България и Източна Румелия. Легендата разказва и за един елен, който всяка година слизал от планината, точно на това място, за жертвоприношение. Свещениците събирали след това костите му в кожата и така оцеляла вярата.

Градът би могъл да има и друга съдба. Някога туристически център, наричан "град на щъркелите", днес той осъмва в цветовете на производствената мараня на "един от гигантите на черната и цветна металургия" у нас. Национална политика. Търсене на препитание. Човешко примирение със златото, добивано години наред и потичащо не в градски асфалтирани улици, мраморен площад и човешко добруване, а в държавната хазна. Градът би могъл да има и друга съдба, но дали днес неговите жители изобщо се сещат за това, притиснати от делника...

Но си струва да се види. Малко подбалканско градче. Някои все още го бъркат със Средногорие, градът с две гари: Пирдоп и Златица. Но Пирдоп си е Пирдоп. Елате и го вижте. Нищо, че жителите му се наричат пирдопчани и си приказват, че като в малко градче всички са роднини. Нищо подобно. Един с един не си приличат. Всички са различни.

В посока югоизток, в полите на Същинска Средна гора, се е разположило село Душанци. Още се питат жителите му от "душа" ли е тръгнало името или е от душността в котловината. Това са и въпросите, които задава летописецът д-р Панчо Балев - Майски в своята книга "Из летописа на село Душанци". Надали това е най-важното за живеещите там. Душанчани са много живи и трудолюбиви хора. Пазят ревностно българските традиции. Помнят необикновената героична история на Душанцалията, напуснал Египет и се върнал в родината, за да се влее в редовете на загиналите за Освобождението. Народните обичаи и ритуали се предават от баба на внучка, от баща на син. Зиме в най-големия сняг ще чуете тежките стъпки и песни на момците-коледари, а по Лазаровден - кръшно ще заизвиват гласове момите.

Колкото сериозна, толкова и приятна е дестинацията - язовир "Душанци". През лятото по големите слънчеви поляни се разполагат множество палатки. Сутрин те събужда свежият аромат на гъби и билки. И тишината. Само дето от време навреме се чува удовлетворения възглас на рибар, уловил очаквания костур или шаран.

Струва си човек да се отърси от ежедневната си суетня и да се върне към естествените си корени. Природата тук е благодат.